Сайт за развлечения и добро настроение

Господ дава на човек,това което може да преживее

Събуди я звъненето на телефона. С отврянето на очите, погледна часовника на стената.Десет и десет сутринта.Разбра, че е спала пет минути. Първата й мисъл беше, дали всичко от предната нощ не е било един ужасен кошмар. За секунди се опомни и вдигна телефона……

-Здравейте, Главен Инспектор Григоров от ПТП КАТ. Намерихме момчето. Катастрофирало е.
-Иииииииииии. - сърцето й спря.
-Не, не, не се притеснявайте, спокойно. В съзнание е, но е много уплашен. На отбивката след магистралата. Линейката пътува натам. Ще го закарат в болницата. Колегите са при него.
Тя затвори телефона. Грабна чантата и ключовете за колата. След секунди вече пътуваше. Караше като луда,не й пукаше от нищо. В главата й кънтяха думите на полицая ‘ Много е уплашен’. Че как няма да е уплашен, мамка му. Октомври е, цяла нощ е валяло, а той е бил сам някъде, в някакво дере по средата на магистралата, кой знае колко време. И как така не го е видяла. Та нали цял нощ обикаля да го търси.Сто километра в едната,после още сто в другата посока. Беше събудила баща си в 3 часа сутринта.
-Няма го. Обади ми се в 12 часа, че е на магистралата. Тръгвам д го търся.
Той я погледна и видя как чака да намери успокоение в очите му.
-Чакай, идвам с теб.
Какво друго можеше да каже. Знаеше, че нищо няма да я спре, а и вече беше тръгнала. Познаваше добре дъщеря си, на моменти тя беше като зло куче. Но не можеше да я остави сама, особено в този дъжд, сигурно нямаше да спре да вали с дни.
Караше тя, а баща й постоянно повтаряше” Намали малко, дете, моля те. Има мъгла, нищо не виждаш. И се успокои, може нищо да не е станало.’ Как да не е станало, тя усещаше. Знаеше. Боже, а дали е жив, а ако не го намери. Отби колата, не виждаше нищо от сълзите си, помоли баща й да кара, а тя започна да звъни по телефона. В ПТП, в КАТ, в Магистрална полиция. И на идея си нямаше, че тъпата полиция имаше над десет телефонни номера и то само, за да провери дали някой знае за катасрофа на магистаралата. Един от полицаите даже й каза – „Госпожице, моля Ви звъните за десети път, незнам дали има катастрофа, не си мислете най-лошото,може да е при някое гадже”. Абе какво гадже , нали тя беше гаджето.Нали освен по работа идваше и при нея, и как може никой да не знае, това им беше работата.А навън беше непрогледно, караха с 20 км/ч, такава мъгла не беше виждала никога. И не можеше да повярва, че това й се случва, точно сега когато го обичаше безумно много. Точно когато беше наистина щастлива. Точно когато животът й се беше усмихнал. В себе си имаше сили да преобърне целия свят, да го разнищи, да го разчопли, но да го намери.
Прибраха се. Него го нямаше. Започна да звъни по болниците, всички, за които се сещаше. И все един отговор.”Не даваме такава информация”. „ Но как не давате, а ако е при вас, аз как да разбера.”Ами елате на място.” „Необходимо ли е, нима трябва да обикалям всички болници, градът е голям.” „Съжляваме,такава е политиката.”

Стигна отбивката за магистралата. Не беше карала толкова бързо никога, а и не си спомняше как беше стигнала. Мислеше си за снощи. Видя линейка на сирени, знаеше че трябва да тръгне след нея, сърцето й затуптя толкова силно, сякаш щеше да се измори и да спре. По моста, обратен и след колата. Така до болницта.Уфффффффф мамка му, шибан град, никога няма парко-места, камо ли в този дъжд. Остави колата половината на улицата, другата половина на бордюра. Някой щеше да си каже” Пак жена е паркирала”. В друга ситуация сигурно щеше да направи сто маневри, за да я паркира добре, но сега не й пукаше.
Още с влизането усети тежката миризма на болница. Миризмата на бабите, които незнайно защо стояха там и чакаха нещо, какво май и те не знаеха, миризмата на медицинските сестри, които носеха някакви листове и я бутаха без дори да я погледнат или да й се извинят, миризмата на сграда, в която трябва да се помага на хората, а още с влизането ти прилошава.
Намери го, все пак успя. Казаха й да чака, още нищо не се знаело. Седна на пейката в коридора, до бабите, но тя знаеше какво чака. Чакаше спасение.
Повика я инспектора на болницата , в някаква стаичка, точно до входа.
-Вие, коя сте?
-Приятелката му.
-Аха, добре.
След дълъг разговор, го убеди да й даде нещата му, в началото не можеше, не била роднина, но парите всичко могат, е почти всичко. Заведоха я в някакво подземие, катакомби. Боже…и тука лекуват хора. Хлебарките си бяха, като у дома си. И без това мразеше болниците, но сега…нямаше думи. Две лелки й дадоха всичко.Направиха списък. Синджира му си сложи на врата, а всичко друго сложи в плик. Жените преброиха парите, около 3000 лева. Едната изсумтя нещо.
-Каза ли й ?
-Какво да ми кажете?
-Ами, при толкова пари, що не почерпиш нещо, за здравето на момчето?
-Не ви е срам, да просите.
Хвърли 20 лева, подписа листа с описа, взе копието и се качи горе. По стълбите се замисли, дали не трябваше да има още пари. Незнаеше с колко е тръгнал. Но и през ум не й мина,че някои може да пипне нещо от човек в такова състояние.
Дойде майка й и един нейн приятел. Слава богу, не издържаше вече сама.Той я попита:
-Как си?
-Незнам !!!!!!!
-Спокойно.Взе ли всичките му неща?
-Да, дрехи, докумети, разни дребни неща и около 3000 лева.
-Само!!!!!!!!!!! Трябва да са 50000. Носеше пари за стока.
Отиде пак при инспектора в стаичката, онзи гнусен чичко, който се беше разплул в опърпания си стол.Той вече не беше сам. При него бяха и полицаите от катастрофата.Тя им каза за парите.
-А, Вие за оная катасрофа ли сте.Точно я коментираме.Е , няма повече. Всичко сме дали. Ако има липси докажете го.
Тя излезе. Нищо не каза, а и не беше в състояние. Не й пукаше за парите, сега мислеше за него.Само да се оправи и ще спечели два пъти повече. Сега мислеше за него и за майка му. Трябваше да й се обади. Но какво да й каже и как да й го каже.Като знаеше какво преживява тя, не можеше и да си помисли за горката жена . А и те живееха толкова далеч, пет часа път…. Не, не можеше да й се обади. Ще каже първо на сестра му. След кратък разговор с нея, разбра че скоро ще ги види.

Минаха 10 дена.За това време тя успя, да се зблъска с цялата гнусна бюрокрацуя, в този умрял град.След три часа чакане в КАТ,я приеха. След това разпит,още три часа.След това друга стая, тази била грешна, и пак три часа чакане, та накрая и работния ден свърши. На никой не му пукаше. А тя искаше само той да се събуди.Сега беше на изкуствено дишане, пускаха я при него само по 30 минути на ден и то по обед. Но вече всичките му приятели бяха тук, нейните също, а и не ги пускаха заедно, така й оставаха само две минути. А през останалото време? Трябваше да прави нещо. На работа не можеше, всички я разпитваха. Оправи застраховката на колата, плати му осигуровките, незнайно защо нямаше, а дали изобщо беше боледувал някога.Обиколи всички възможни раионни, подаде жалби. Разбра, че от Бърза Помощ са го карали да ходи до линейката. А как е успял с две счупени ребра, пукнат таз и далак, или те са му го причинили…. Наистина ли има такива хора, нали уж са лекари.
Незнаеше как намира сили за всичко. За 23 години беше свикнала, да се оправя сама.Не, не защото беше сама. Имаше родители, които обожаваше, независимо, че не винаги бяха в перфектни отношения. Имаше приятели, които бяха до нея, а тя даваше живота си за тях. Но все пак обичаше да е самостоятелна, всичко да зависи от нея или поне толкова колкото можеше да зависи. Но сега нищо не я успокояваше, нито свещичките, нито манастирите( не, че беше набожна). Разбра колко е самотен човек в мъката си, независимо дали, зощото му се е счупило колелото, или защото няма една стотинка, или просто защото обича.
Тръгна пак на работа.Трябваше да прави нещо, в противен случай я зовеше лудостта. Вече никой не смееше да я попита за него, всички знаеха, че е зле. Една сутрин майка й дойде. Помоли я да я закара до болница, само за малко преди навалицата. По пътя тя си мислеше, че майка й пак параноясва. Даже този път не беше сама, беше взела и един нейн колега. Дали наистина майка й незнаеше, че тя не обича да споделя мъката си с други хора, особено с такива, които я познват, с непознати някак по става, или просто го правеше нарочно. Винаги така правеше, а точно сега тя имаше нужда от нея.
Качи се в реанимацията, оставих я сама, не им се качвало. Излезе лекуващия лекар.
-Да попитам как е момчето в 5та стая.
-Вие роднина ли сте?
-Приятелка съм му.
Лекарят протегна ръка и стисна силно нейната……

pipyrsyn

Еротика Форум Запознанства